...и поглеждам през клоните, за да видя каквото ми се иска. Драскам с нокти по стената, за усетя лудоста. Вдишвам, за да продължа да бъда. Поглеждам небето, за да се почувствам малък. Стъпвам здраво, за да поддържам тежестта си. Пиша, за да ме чуват...
Принизен аз вече съм обикновен. Трябва да нaпълня деня с постъпки, за които ще съжалявам, за да oсмисля същността си. Влагам в себе си това, което не съм. Съм това, което не мога да разбера. Не съм това, което искам.
Крача по пътя осеян с такива като мен - статични-вече храсти, способни само са смучат от майката земя. Поемам всичко, което ми се иска и ми се иска всичко, което ми кажат. Раста, пораствам, за да увяхна. Слънцето не е звезда за мен - звезди са храстите поддържани от него. Бряг не е планетата земя - аз съм бряг - самодостатъчен, безмълвен и краен.
Настъпил пак в човешка гордост, изпълвам самотата с песен. Тъжната балада на бъдещето, която ще покрие миналото... да, онова минало, на което се базирам като същност. И пак съм тук. И пак съм сам. И пак съм тъй обикновен.
Треперя - не от глад, не от студ, а от пиянска мъдрост. Защото душата може само да мачтае, а тялото - само да доставя.
А аз застанал посредата съм ничий. Не познавам никой - само дефинирам различие. И понечил да извая красота, се блъскам в самата нея. Там някъде ме чака смърт. Тук някъде ме чака мъдроста. Дали ще мина по пътя? Дали ще остана? Дали ще бъда забравен? Дали ще запомня?
