Доброто
, разпръсквани от вятъра на
Отчаянието
, ме удряха по лицето толкова силно, че с ръцете на
Страха
не успявах да предпазя лицето за
Другите
. Студена пот от треската на
Съвестта
напояваше почвата на чистото
Минало
. Тръпки многократно разтърсваха тялото на
Природата
ми. Стъпките на
Бъдещето
, безпощадно мачкаха кафявия мъх на
Детството
. Ехо нямаше. Шумът беше приглушен и кратък. А аз, като
Истината
, бях някъде там.
Времето течеше бързо. Дърветата на
Надеждата
ставаха все по-голи, а земята беше почти изцяло застлана. Нищо сякаш не оставаше за мен. Но аз бях там и гледах с очите на
Самозаблудата
. Какво всъщност ставаше? Това знаеше само
Любовта
, пренесла се за дълъг миг в съзнанието. Беше уморена от възрастните ми въпроси и чакаше да престана да питам. Чакаше да престана да се движа. Чакаше просто да разбирам. Ядосан, забързвах крачка и наближавах мрака на зимата.
Надеждата
ставаха все по-голи, а земята беше почти изцяло застлана. Нищо сякаш не оставаше за мен. Но аз бях там и гледах с очите на
Самозаблудата
. Какво всъщност ставаше? Това знаеше само
Любовта
, пренесла се за дълъг миг в съзнанието. Беше уморена от възрастните ми въпроси и чакаше да престана да питам. Чакаше да престана да се движа. Чакаше просто да разбирам. Ядосан, забързвах крачка и наближавах мрака на зимата.
Ставаше все по-студено. Това ме караше да бързам повече, за да се стопля. Застрашително близо до абсолютната нула на
Утехата
се спрях. С голямо усилие успях да се обърна - там беше - прекрасна, зелена, сияеща, всеобхватна и смирена. Там беше -
Истината
.
Утехата
се спрях. С голямо усилие успях да се обърна - там беше - прекрасна, зелена, сияеща, всеобхватна и смирена. Там беше -
Истината
.
Можех да се върна. Исках ли? Дали щеше отново да влезе с мен в храма на
Мира
и да ме венчае с
Любовта
? Дали исках това отново? Дали не бях прекалено изхабен? Дали можех да престана да взимам и вместо това за започна да давам? Дали исках да бъда разграбен? Очите ми, отдавна загубили цвета и блясъка си, виждаха само
Корист
. Не! Не исках нищо. Не давам нищо. Нищо не ме заслужаваше. Аз съм велик!?
Мира
и да ме венчае с
Любовта
? Дали исках това отново? Дали не бях прекалено изхабен? Дали можех да престана да взимам и вместо това за започна да давам? Дали исках да бъда разграбен? Очите ми, отдавна загубили цвета и блясъка си, виждаха само
Корист
. Не! Не исках нищо. Не давам нищо. Нищо не ме заслужаваше. Аз съм велик!?
Обърнах се и
Тя
ме погълна.
Тя
ме погълна.